Понякога мислите текат като река, но вместо под вода, потънала съм в пясъци.

Едни такива нощи горещи, пустинни, ветровити, в които няма заспиване, мислите връхлитат без спиране.

Пясък ме покрива с всяка една въздушна струя и в миг се усещам сякаш копая си гроба, но вместо да почивам в мир, прожектирам сюжети.

С кой как постъпих и имах ли право, казах ли нещо накриво, направо?

Няма ли край тази нощ си мисля, обещания си давам, после премислям.

Когато изключиш всеки дразнител, срещаш себе си без придружител.

Никак приятна не е тази среща, едно си мислиш, а друго те посреща!

Няма ли кой да угаси звездите?

08 май 2023

В палатка ли живееш?

Лично аз не живея в палатка, макар че все още има номади, които живеят в така наречената “хайма”, на арабски. Представлява тента, от камилска и/или козя вълна, разпъната ниско на земята, с помощта на няколко дървени колове и други подръчни материали. Селото, в което живея се нарича Мерзуга и е една от най-популярните дестинации в Мароко. Намира се в югоизточната част на страната, на 50 км. от границата с Алжир. В непосредствена близост до най-големите пясъчни дюни на територията на Мароко, наречени Ерг Шеби (Erg Chebbi).

Живея в къща, тухлена, да съвсем истинска е и се намира на около 2 км. от дюните на Ерг Шеби. Доста често сядам на терасата с лаптопа си и наблюдавам всички цветове на дюните, изменящи се в ритъма на слънцето, докато пиша или върша някаква работа.

Има ли вода?

Къщата ни е снабдена с най-нормалните неща за едно домакинство, нито е първобитна, но и в никакъв случай не е нещо луксозно. Имаме течаща вода, няма режим или недостиг на вода, поне от както аз живея тук. Използваме филтър за пречистване на питейната вода и филтър за водата от душа, но доста от местните не го правят. Бутилирана вода, може да се набави от всяко крайпътно магазинче и не представлява проблем.

От къде си купуваш храна?

В селото няма големи супермаркети, има малки зеленчукови магазинчета, месарници и смесени магазинчета. Наскоро започнаха да отварят минимаркети, които не са много по-различни, като разнообразие на стока, но пък може да се обслужваш сам. Обикновено в малките магазинчета трябва да изчакаш продавача да се качи по една стълба, многократно, или да изнамери всеки един продукт бутнат на незнайно място. В повечето случаи и те самите не знаят, каква стока имат в наличност. Първоначално е много очарователно, но след време започва да става досадно, особено ако бързаш. Лично аз избягвам тези магазини, до колкото е възможно, може би е въпрос на навик. Наистина ми се струва сложно да посочваш всеки един продукт, докато изчакваш магазинера да го намери, зад теб започват да се събират други хора, които също му поръчват някакви продукти. Излизат помощници и за части от секундата настъпва хаос, аз забравям какво искам, чувствам напрежение да бързам и накрая просто се отказвам. Интересното е, че при местните, този начин на пазаруване е съвсем нормален и преминава без или с минимално напрежение, някак си всичко протича по естествен начин.

Разбира се, не винаги е такава лудница, но все пак предпочитам минимаркетите, в които си се лутам половин час, гледам, избирам, подбирам, чета, до колкото мога, и накрая купувам куп излишни неща. Взимам шоколад, сладолед или вафли, после размислям, връщам ги на рафта, след това се чудя абе тази вафла има само 157 калории, я да я взема, какво толкова. Това, което ми допада е, че няма толкова големи изкушения, като в един голям град, в който зад всеки ъгъл те дебне нещо, което крещи “изяж ме”. Има много вкусни неща, но просто не са така изложени по лъскави витрини, в изобилие и навсякъде. Благодарна съм, че имам невероятната възможност да живея на толкова естествено, непринудено място, без нищо излишно и напудрено. Някои хора си мислят, че удобствата, с които разполага модерния свят правят нещата по-лесни, всъщност няма нищо лесно, но е истината, че колкото по-опростено живеем, толкова по-щастливи се чувстваме. Както отговаря моята 8-годишна племенница, на твърдението, че всичко хубаво става трудно, “Не е вярно, тортата става лесно, но е хубава!”

Всяко селце има определен ден от седмицата за пазар, когато търговци от други населени места носят стоката си на обособено за това място и я продават. Всичко, което е необходимо успяваме да си набавим от селото, понякога отскачаме до съседното село Рисани, където има пазар, по-голям избор и е по-евтино, но като цяло храната не с скъпа. Най-основните продукти не са проблем и все пак, ако ми се прияде нещо по-засукано бих могла да си го набавя от някой по-голям град.

Не е ли много горещо?

Най-горещите месеци са Юли и Август, когато температурата през деня може да достигне до 50 °C, а през нощта пада до около 28 °C. Тези са и месеците, които не препоръчвам да се посещава пустинята. Горещо е и от Април до Октомври, но някак си поносимо, особено, когато паднат температурите през нощта. Така наречената зима, която започва около края на Ноември, до към края на Февруари, през деня е топло и слънчево, между 23-30 °C, зависи от периода, но пък през нощта е възможно да падне до -1 °C, на мен това не ми пречи, харесвам зимата. Най-любимият ми период започва в средата на Септември до средата на Април, това са и месеците, които аз лично препоръчвам. През лятото не само е горещо, но е и много ветровито, което означава пустинни бури, за мен това е най-неподходящото време за посещение.

Очаквам още въпроси, на които ще отговоря с удоволствие!

Искам да започна с това, че Мароко е огромна държава, в която привичките, манталитета и обичаите се различават в зависимост от местоположението. В този ред на мисли, не бих могла да обобщя поведението на всеки един човек, но пък мога да споделя моите наблюдения, усещания и размисли.

В допълнение, по-скоро ще наблегна на културните особености, предразсъдъци и притеснения. Съвсем малко ще засегна темата и от гледна точка на климат и терен.

Трябва ли да си покривам главата?

Местните хора разбират, че вие сте туристи и естествено не очакват от вас да се обличате, като тях. Да не говорим, че доста голяма част от младите хора, предимно в градовете, се обличат „нормално“, като европейци, ако приемем, че това е нормалното.

Не искам да прекрача границите или да ги обидя

Няма как да ги обидите, ако не обиждате себе си. Естествено, че няма нищо лошо, в жегата, да сте с потник и къси панталони. Според мен, обаче, има доста голяма разлика между потник и потник, както и къси панталонки. Тук вече няма как да дам акъл, то е лично усещане за пищност и пошлост, като отбелязвам, че и с дълги дрехи човек може да прекрачи граници. Аз лично не бих носила и не нося прекалено къси дрехи. Съветът ми е да не се концентрираме толкова върху късите панталонки и потника, а как изглежда. В случай, че не би ме било срам да се покажа пред прабаба ми или баба ми и нейните приятелки, мисля че имаме зелена светлина. Разбира се много зависи от понятията, разбиранията и усещанията на човека. Държа да отбележа, че е редно да се съобразяваме, все пак сме на гости. Смятам, че ако отидем на гости и домакина ни помоли да събуем или не обувките си, ние ще се съобразим, та и това е горе долу така.

А за някои вече ходили в Мароко…

Гледат ме странно, дали е заради облеклото?

Често пъти съм дискутирала с приятели, които са идвали в Мароко тази тема. Наскоро чух най-точния, поне за мен, отговор. Това би могло да помогне, дори чисто психически, за нагласата. Зависи къде в Мароко се намираш, защото това е огромна държава, вече няколко пъти споменавам. Ти си интересен, защото си чужденец, всичко свързано с теб е интересно, дрехите, прическата, поведението, дори джаджите, които носиш. Това е нормално! Както ние бихме се обърнали да погледнем някой, които е различен от нас, така и те. Това не винаги означава укор или възмущение. И все пак повечето би трябвало да са свикнали. Да, голяма част от хората, особено занимаващи се с туризъм, са свикнали. Въпреки това, може да си представите, колко различни, интересни и екстравагантни хора има по света и те посещават и Мароко. От гледна точка на мъжките погледи към жените, бих казала, че до една част се припокрива с горе написаното. От друга страна има и такива, които откровено са си зяпачи и обичат да си гледат, както и навсякъде другаде. Може би повече, от колкото ние сме свикнали, пак поради причина, че при нас някак си всичко е на показ. Общо взето няма изненади, всичко е показано и видяно.

Усещам бариера

Откровено казано, може би с изключения, хората в Мароко не слагат бариери. Особено хората, с които бихте се сблъскал при едно посещение. Малко или много, повечето са в сферата на обслужването и тяхната единствена цел е да задоволят всички прищевки. В този ред на мисли, от моя опит, те ще се разпрострат до там, до където им позволят. Бариерата я поставяме ние и ние очертаваме границите, те само следват нас и нашето настроение. Лично аз съм виждала как един гид може да бъде коренно различен в зависимост от туристите. Това е нормално, за това, ако някой желае да влезе по-дълбоко в техния свят, това зависи до голяма степен от самия него.

Как аз се справям с облеклото в Мароко?

Искам да съм максимално честна, че съм променила доста начина си на обличане и понякога има разлика с начина, по който се обличам в България. Дължи се на няколко неща, първо със самата си възраст е нормално да променя някои свои възгледи. Да речем, като тийнейджър съм се опитвала да се впиша, да бъда в крак с тогавашната мода, да се харесам, да привлека внимание, сега не е точно така. Когато се разхождам в друга държава, не само в България, и виждам доста нелицеприятни гледки, жени и мъже дори, които с облеклото си сякаш ти навлизат в личното пространство. Карат ме да се чувствам неловко, некомфортно, за съжаление те не се обличат по този начин, защото им е супер удобно, а просто търсят внимание и провокация. Пак повтарям, понякога не е до дължината на дрехата, а начина по който я носиш. В този ред на мисли, за мен нормално облекло, независимо къде се намирам, са прилични дрехи на дължина и по-малко показ, които не провокират.

Втората причина е, че на мястото, което живея – Мерзуга, не върви да ходя с ризи и панталони, например. То си е село, пустинно при това, ходя с джапанки почти целогодишно, анцуг и тениска. Когато ходим в някой град, тогава вече се обличам малко по- така, но пак не е особено формално. Повечето жени тук се обличат с дълги рокли (джелаба, кафтан), под които задължително има някакъв клин, независимо дали е лято или зима. Носят също туники с някакъв панталон, забрадки/шалове/тюрбани, но в повечето случаи лицето им се вижда. Тук не е толкова разпространено носенето на бурка. По-скоро има жени, предимно възрастни, които намятат дълъг черен шал върху дрехите си и по този начин имат опцията да крият лицето си, ако преценят. Берберските жени носят черен шал, ръчно бродиран с берберски символи, който служи, по-скоро, като наметало или връхна дреха. Някои жени го слагат, когато излизат навън, но не винаги си крият лицата. Шалът символизира берберската култура, показва тяхната принадлежност и самосъзнание.

Слагам ли си шал, забрадка, кърпа…? Забулвам ли се?

Много държа да подчертая, че тук климатът е съвсем различен. Дори първите години, които прекарвах известно време, не успях да разбера, както сега, когато съм тук месеци наред. Слънцето е много силно и е сухо, имала съм случаи, в които косата ми гори. Направи мирише на изгоряло. Аз лично не нося шал, кърпа ,или както и да го наречем, ежедневно, защото нямам такъв навик. Повярвайте ми, ако ми се налага да съм дълго време навън, особено, когато е слънчево и горещо, не бих могла да си помисля да изляза навън без да си покрия косата, с каквото и да е. Освен слънцето, тук има много силни ветрове, които са по-познати, като пустинни бури, тогава пък пясък и прах се вдига във въздуха и е не само практично, но задължително да имаш шал.

Какво мога да кажа в заключение?

Редно е всеки да се чувства добре в дрехите си, те са уж за комфорт, а не за показност!

Дали Мароко е място за експерименти и екстравагантност в дрехите? Аз лично смятам, че не е!

Дали някой ще ви направи забележка? Едва ли!

За съжаление, няма как да дам еднозначен отговор, защото всеки разбира понятията за пошло и неприлично по различен начин. И все пак смятам, всичко написано дотук, би могло да даде някаква насока на вашите мисли.

В България кускусът е познат по-скоро като вид паста, която се яде за закуска с масло, мляко, сирене, захар или смесено. Мароканският кускус се прави от грис и на вид е много по-дребен. Приготвянето на зрънцата кускус е доста трудоемко, но в днешно време се продава в готов вариант. Традиционно жените са овалвали грис с вода, докато се образува съвсем малки топчетанца, както се досещате отнема доста време и усилия.

_{^{Тази снимка е от първото ми посещение през 2014-та година и ми се е запечтала в съзнанието, не само заради кускуса, а защото бяхме толкова развълнувани, че дори екзотичната бутилка с арабски надпис пораждаше щастие.}}

Самото ястие се приготвя в двойна тенджера на пара. В долната тенджерата се слага местото с подправки и вода, а в горния съд самият кускус. Тъй като местото отнема повече време да се сготви, остава там през цялото време, а зеленчуците се добавят и премахват в зависимост от времето им за приготвяне. Кускусът се сваля от тенджерата няколко пъти, за да се премахнат буци и да се предотврати слепване. След като всички компоненти са сготвени, в една голяма чиния се нарежда първо кускусът, след това в центъра месото и отстрани зеленчуците и всякакви други екстри. Полива се обилно със соса, който се получава от сготвеното месо и зеленчуци.

Все така се случваше, че при всяко мое поредно посещение, все не оцелвах място и време, когато да има приготвен кускус, за да му се насладя подобаващо. Бях зажадняла за разтапещия се в устата вкус от крехките и напоени зeленчуци и обилно полят със сос кускус. Не бях доволна, все се оплаквах, че не попадам на кускус и как може това да е едно от най-известните ястия в Мароко, а аз все да не намирам.

Еее добре де, оплаквай се, мрънкай, давай давай още и още, но внимавай какво си пожелаваш…
Преди близо 2 години, когато започнах да прекарвам повечето си време в Мароко, нашите съседи започнаха да ни носят кускус всеки Петък. В Мароко е традиционно да се яде кускус всеки Петък, както и по празници и отбелязване на важни поводи. То за това на всички им е писнало, говорим за по-младото поколение, които всеки път, когато спомена кускус, ми казват ти си луда.

Еми прави са, в началото бях супер ентусиазирана от нашите съседи, ооффф това съседи не ми пасва, по-добре комшии. Така се радвах и бях толкова въодушевена, доста ми напомняше на България, самия жест, е не в градовете разбира се, в българските села. Хората се радват, когато споделят, тази споделеност винаги ми е липсвала в Холандия. В продължение на 2 години, всеки Петък, с малки пропуски разбира се, но всеки Петък, комшиите ни носят кускус. Честно ви казвам, вече ми дойде до гуша от този кускус, въпреки че го харесвам, но по-важното са комшиите. Нито ме познават, нито могат да си говорят свободно с мен, нито ги интересува каква съм и от къде идвам, те просто дават, раздават и споделят. Понякога сутрин чувам бабата как пее, докато върши някаква домакинската работа, пълни ми сърцето. Аз щях да говоря за кускуса, ама сега се сещам, когато някой ме пита какви са берберите, тази култура не е ли много различна от нашата, ами не, много по-близка е до нашата душевност, от колкото ние някога ще бъдем близо до европейската (каквото и да значи европейска култура).

Винаги съм изпитвала известна носталгия към миналото, въпреки че нямам толкова дълъг житейски опит, но все пак, това което съм видяла, преживяла и това което съм чувала от бабите ми, от прабаба ми. Бих се нарекла умерен “носталгик”. Не бих казала, че съм крайна, защото трудно бих се отказала тотално от удобствата на модерния свят, просто защото съм свикнала с тях. Поради тази причина не е странно, че Мароко ме привлича, навява ми една автентичност, малко хаос и много много ме зарежда тази нотка на миналото. В отношенията на хората ми харесва тази близост и непринуденост, за съжаление в западния свят се наблюдава едно отчуждаване между хората, една студенина, дори в семействата. Всичко си има позитиви и негативи, също така не може да се обобщава, но винаги се усеща една бариера при контакт с хора от западните страни, която ме отблъсква.

_{Чувам те, и те чух много ясно още първия път. Чух шепот в ухото, който тогава не разбрах, но те усетих така силно, че очите ми преляха от сълзи. Не разбрах ти какво искаш от мен, но разбрах, че завинаги сме свързани. Няма връщане назад!}

Не помня да съм искала нещо по-силно от това да се върна в Мерзуга.

Първото ми посещение в Мерзуга продължи броени часове, все още не мога да повярвам как няколко часа могат да преобърнат целия ти живот.

Пристигнахме към 18:00 часа в селото и ни предстоеше преход с камили. Закъсняхме и бяхме последни от групата, която щеше да прекара нощта в кемп в пустинята. Толкова бях изморена, че нямах търпение да се добера до палатката възможно най-бързо и да се предам на съня. Когато пристигнахме, аз и моята приятелка, заварихме останалата част от групата. Вече бяха настанени, пиеха чай наслаждавайки се на обстановката и сладки приказки. Тепърва предстоеше вечеря и по-късно музика около огъня под открито небе с безброй звезди, уау, това ми беше мечта.

Настанихме се в палатката, която беше отредена за нас. Изненадахме се, че имаше две големи легла, аз без да се чудя много, направо се тръшнах на леглото. Бях сигурна, че никой на света няма силите да ме вдигне, бях се предала на умората напълно. Все пак бяхме пътували около 7,8 часа, да не говорим, че бях толкова развълнувана от предстоящите преживявания, че сутрин ставах понякога в 4,5 часа, нетърпелива да започне деня. Лежа си аз в леглото, а нашият домакин, който понастоящем е мой съпруг, търпеливо и упорито идваше да ни пита дали всичко е наред и дали искаме чай. През това време моята приятелка, Гергана, която ми е и адаш и набор и какво ли още не, се опитваше да ме вразуми да се стегна, да събера сили и да отидем на вечеря. Между другото, наистина бяхме и доста гладни. Упорито отказвах и не приемах нито един от нейните аргументи. Тя настояваше, казвайки ми, че сме очаквали точно този момент от толкова много време, в който ще прекараме нощта в пустинята. Под безкрайното небе, обсипано със звезди, до пламтящия огън, със звуците на музика на живо, вкусната храна и така нататък. Аз бях категорична и нито една нейна дума не ме трогваше, въпреки че тя беше напълно права. Ние очаквахме точни този момент с такова нетърпение, но уви нямах сили.

Продължихме диалога, или по-скоро монолога, известно време. Накрая тя ми каза, добре ти си готова да изпуснеш всичко, което предстои и си чакала с нетърпение. Обаче как смяташ, ще се почувстват хората, които са приготвили всичко това специално за нас, а ти си се завряла в платката и ще спиш. Това е толкова неуважително! В момента, в който чух тези думи, направо се стреснах, защото се сетих, как учтиво идваха да проверят всичко наред ли е, имаме ли нужда от нещо, с какво внимание и грижа ни посрещнаха. Не знам от къде намерих сили, но се стегнах, станах и се запътихме към тентата, което се водеше ресторант, за вечеря. Настанихме се, ние двете бяхме отделно от останалата част от групата, които, в процес на разговора се разбра, че са състуденти, американци, но с различен произход.

Първоначално бяхме доста мълчаливи, все пак се чувствахме толкова изморени. Дори си спомням, че директно бяхме легнали на дивана, завити с одеяла, беше си студено, все пак средата на Декември. Доста си помълчахме, но внимателно слушахме разговора на останалите, които си говореха за най-новите клюки, кой, с кого, кога, къде, знаете, млади хора, повърхностни работи. Вечерята вече привършваше, съответно ние събрахме нови сили и малко по-малко живвахме. Започнахме все повече да говорим, една с друга, да говорим, докато накрая превзехме изцяло ефира. Започнахме да се смеем и останалите така и не можаха повече да си кажат една приказка. Ние така или иначе не искахме да ги слушаме и искахме да прекратим техните безполезни приказки. Сметнахме, че след като си на такова място е редно да живееш и да се наслаждаваш на сегашния момент.

Вечерта продължи навън около огромен огън, бяха наредили малки, ниски столчета за всички, а те бяха седнали на земята. Извадиха различни ударни инструменти, като джамбе, там-там, гинга и разбра се кастанети, но берберски вид. В момента, в който засвириха и запяха, усетих една чиста радост, свобода и близост. Такава близост, все едно това бяха моите хора, които не съм виждала дълго време. Почувствах също лека тъга, именно защото сякаш винаги ми е липсвала точно тази частица, за да бъда аз изцяло. Все едно до този момент не съм била в целостта си, разбира се, всичко това осъзнах на много по-късен етап. Мисля, че не бих могла да облека в думи всички чувства и емоции, които изпитах тази вечер. Свириха дълго време, като ние двете останахме последни и продължихме с разговори за живота на берберите. Легнахме си към 1:00 часа, а на сутринта очаквахме да ни вземат с кола. Решихме, че прехода с камили не е за нас, хубаво е да се опита веднъж, но до там. Бяхме щастливи, че все пак ни попитаха, предната вечер, дали искаме да се върнем с камили или с кола.

Докато очаквахме моя настоящ съпруг, да ни ни вземе с колата, направихме няколко жалки опита за сандбординг. Направо не си струва да говоря за това! По принцип е много забавно, но тъй като бяхме закъснели предишния ден и не успяхме да се възпалваме от това, решихме все пак да не изтървем. Не ни се изкачваше на някоя по-висока дюна, та буквално се търкаляхме и въргаляме на една мъничка дюна, абе казвам ви не е за разправяне.

Времето тази сутрин беше мрачно и дори имаше капки дъжд, което за нас беше странно. Все пак е пустиня, трябва да има слънце постоянно и да не вали никога. Качихме се в колата, музиката беше леко носталгична, плюс мрачното време. Даже си спомням съпругът ми да казва, че пустинята плаче, защото си тръгваме. Да, звучи много омайващо и явно съм се почувствала специална, но в ден днешен, като знам колко туристи са минали през него. Не че съм била толкова специална, просто те възприемат всеки гост, като специален.

Всички емоции, които бушуваха в мен, неусетно сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. В този момент не можех да си обясня, какво се случва, опитвах се да се владея, но не можех. След време обаче разбрах, че в този момент съм усетила това място, към което винаги съм се стремяла без да знам. Мястото, което някак ме завърши в цялост и ме изпълни със смисъл. Аз не съм знаела, че съществува такова място или, че трябва умишлено да го търся. Дори не вярвам, че е самото мястото физически. За мен е Божественият план, който те подбутва от тук от там, понякога те потупва, но най-вече те носи до мястото или състоянието, в което ти се отварят очите и сякаш всичко си пасва. Не става дума да намериш себе си, не смятам, че човек трябва да търси себе си, по-скоро човек трябва да търси смисъла си.

_{„Място, което привидно мълчи, а всъщност крещи, ала крясъците не идват от самото място, а от теб, но ти никога не си успял да ги чуеш!“}

Преди окончателно да тръгнем от Мерзуга се сбогувахме с домакина, тоест моят бъдещ съпруг, но тогава все още не знаех. Здрависахме се, но аз изпитах силно желание да го прегърна и това и направих. Историята след това не е била винаги красива и поетична. Имало е моменти на спадове и върхове, на разочарования и грешки, както във всеки човешки живот. Винаги се връщам към тази история, като към съдбовен миг, който е преобърнал целия ми живот. Това е за мен Мерзуга, мястото, което преобърна всичко, а в случая мястото е само символично, а преобръщането е вътрешно и е изисквало много време и усилия.

когато стане дума за Рисани, в мен се пораждат смесени чувства. Доста често се натъкваме на комични ситуации и най-вече хора. Това малко градче винаги предизвиква една лека усмивчица на лицето ми с целия си колорит и абсурдност. Намира се на около 40 км. от Мерзуга и е един вид център на търговията за населените места в околията. Представлява типичен Африкански пазар, както бихте си го представили в най-смелите си фантазии. При първо посещение човек може да се шокира, особено ако за пръв път стъпва на Африканска земя или на такъв тип пазар. Позволиш ли си да бъдеш над нещата и да приемаш хората и местата, каквито са, без да си впускаш в дълбоки размисли, би могъл да се забавляваш. Аз и в дълбоки размисли съм се впускала, от където идват и смесените ми чувства, но накрая си останах с хумора. Почти не минава път, в който докато обикаляме Рисани, да не си подхвърляме шеги, че това е Кербала, че все едно сме в 80-те, 70-те и така се надсмиваме и забавляваме.

В Мерзуга, където живеем, няма големи супермаркети, най-близкият такъв се намира на около 130 км. в град Ерашидия. Ходим там рядко, само когато го съчетаем с други ангажименти или ако посрещаме близки и приятели на летището.

Обикновено пазаруваме от местните магазинчета в Мерзуга, като всичко е разделено. Има си зеленчуков магазин, има месарница, отделно се купуват други хранителни стоки и потреби. Така процедирахме преди пандемията, защото имаше доста работа и се налагаше да се пазарува бързо и да не се губи време в път. След като работата рязко намаля, започнахме да пазаруваме от Рисани, където цените са доста по-ниски.

Направихме си традиция, да пътуваме до Рисани веднъж в седмицата, да си набавяме нужните покупки, както за нас, така и за семейството на съпруга ми. Самият пазар (souk) съществува постоянно, но има определени дни в седмицата, които се наричат пазарни (market days), когато доставят пресни продукти, най-вече плодове и зеленчуци. За всяко населено място пазарните дни са различни, например в Мерзуга е всеки Петък, но пазарът не е постоянен, а само в рамките на деня. В Рисани пазарните дни са в Неделя, Вторник и Четвъртък. Разбира се, може да се пазарува и в другите дни, но хората предпочитат пазарните дни, тъй като има по-богат избор. Например, почти невъзможно е да намериш риба на пазара, ако не отидеш в пазарен ден.

Какво има на пазара?

Има всичко, изобилие от плодове и зеленчуци, меса, риба, подправки, пресни билки, домакински потреби, дрехи, обувки, сувенири, козметика, телефони, колела, техника, каквото се сетиш. Има и кафенета, ресторанти, бръснарници, магазини за килими, бижута, банка, административни офиси и т.н. Бих казала един селски, старомоден мол, малко…или по-скоро много по-прашен мръсен и не толкова лъскав, но все пак мол. Щях да забравя най-интересното, което може би отличава пазара от мола, а това е търговията с живи животни (магарета, овце и кози). Напълно нормално е също да се натъкнеш на отрязани глави на различни животни, от всички месарници се провисват бутове или други части от животни. Когато си купуваш пиле, най често го колят на място. Предупредих ви, доста е колоритно!

Какво няма на пазара и какво ми липсва?

Липсва ми киселото мляко, на първо място, все пак баба ми прави домашно кисело мляко и знам много добре истинския вкус. Това кисело мляко, което се продава тук, е минало само покрай млякото. Вкусът няма нищо общо, а и те не го използват толкова. Например, те нямат разфасовки по 400/500 гр., а само мини варианти от по 100 гр. и консумират главно плодовите млекца. Натуралното използват по-скоро в готварството, за кексове и сладкиши.

Млечните продукти не ми допадат, като цяло, предимно внос от Франция и Нидерландия. Аз съм почитател на българското бяло сирене и кашкавал, козе сирене обожавам, не ми допадат френските и холандски сирена, въпреки че ги ям. Има разни продукти, които не се намират лесно, като например ядкови млека и разни други „здравословни“ продукти, заместители на захар и т.н. Разбира се, че ги има в Мароко, дори може да се поръчват онлайн, просто няма търсене на такъв тип продукти в Мерзуга. Поръчвала съм онлайн, но се отказах, защото при получаването се чака доста дълго време и изгубих интерес.

Бих казала, че има доста неща, които ми липсват, защото ние сме свикнали да има всичко, винаги и по много. Тук дадени плодове или зеленчуци, например, има само когато им е сезона. От една страна е липса, от друга страна за мен е нещо положително, което ме научи да ценя всичко повече. Научих се, че е възможно да се храниш с по-проста храна и всичко друго е прищявка, в повечето случаи. Бих казала, че тук изкушенията са много по-малко, да те съществуват, но не те дебнат от всеки ъгъл, готови да те глътнат.

От към хранителни стоки съм напълно доволна, по-голямото ми недоволство е от към козметика и дрехи. Избягвам да си купувам, каквато и да е козметика от тук, най-често си нося от България, защото не харесвам повечето комерсиални марки. Едно от нещата, които използвам е арганово масло, разбира се. Както знаете, аргонавтите дървета виреят само в Мароко.

Дрехи също си купувам рядко, а обувки никога не съм си купувала, тъй като тук жените са доста по-дребни от мен и бих се затруднила да намеря нещо подходящо. Най- хубавите неща, които съм си купувала са шалове, брандирани тениски и ризи с пустинята, Мароко или нещо подобно, женска джелаба или кафтан (представлява дълга роба), всичко друго си набавям от България. Не мога обаче да не отбележа, че жените тук умеят да шият, бродират и всички тези прекрасни женски занимания, които ние „европейките“ сме отсвирили отдавна. В този ред на мисли, моята етърва (съпругата на брата на моя съпруг) ми шие разни рокли и различни интересни и прекрасни комплекти. Сестра му пък ми бродира шал, който е типичен за берберите и всяка жена има минимум един такъв.

Как протича един ден на пазара?

Зависи от сезона, но обикновено тръгваме сутринта, не много рано, към 10 часа, понякога взимаме и други хора с нас. Пътуването до Рисани отнема около 20-30 мин., когато пристигнем най-честно правим една обиколка на пазара. Разглеждаме, въпреки че предварително сме си направили списък и план какво трябва да се купи и направи.

През тази първа обиколка поръчваме разни продукти, от типа на ядки, брашно, зехтин, подправки и друг тип пакетирани продукти, за да може търговците да ги подготвят. През това време сядаме в някое кафене на центъра, пием кафе или чай, говорим си около един час.

След това продължаваме към следващата сергия, обикновено взимаме маслини и консервирани лимони. После се насочваме към плод и зеленчук, от където взимаме най-много неща. Понякога оставяме списък с нещата, които искаме, да ни ги приготвят или изчакваме, зависи от настроението и времето. През това време отиваме да си изберем месо или риба и яйца, след това обядваме в един ресторант. Тук хората се познават и обикновено пазаруват от едни и същи магазини/сергии.

Когато има да се свърши някоя работа, като плащане на сметки, нещо административно или да се отиде на фризьор се прави. Обиколките са многобройни, но на последната се разплащаме, съответно събираме всички покупки от различните сергии и магазини и ги натоварваме в колата. Събирането на покупките се случва в едни колички (изобразени по-долу), които се управляват от млади момчета, за което им се заплаща. Заплащането е наистина символично, някакви стотинки. Тези момчета циркулират из пазара по цял ден с количките и изчакват търпеливо клиентите, след което натоварват всички покупки и ги откарват до превозното средство.

В началото този начин на пазаруване ми беше доста странен, дори ми беше леко досадно, объркващо. Сега съм свикнала напълно и за мен е нещо съвсем нормално и обичайно. С ръка на сърцето, не мога да се оплача от нищо, дори съм изключително благодарна, че имам тази уникална възможност, да видя и нещо друго и различно. Радвам се, че спуках балона на модерната цивилизация, за да надникна, какво се случва зад завесата. Не е толкова страшно!

Арабски език (Дарижа)

Арабският, който се говори в Мароко, не е класически арабски, тъй като е силно повлиян от берберски, френски, дори до някаква степен и от испански език. Местният арабски диалект се нарича Дарижа (Darija), въпреки това в училищата се учи класически арабски. Това на мен ми се струва доста объркващо, но за тях е напълно нормално. Tъй като аз не владея нито един от тези три езика, няма как да разбера изцяло и да дам, каквато и да е оценка, а и няма нужда. Всъщност, разбирам голямото предимство, да владееш класически арабски, който може да използваш в цял свят, вместо местния диалект Дарижа, който се използва само в Мароко.

Френски език

Употребата на френски език, специално в по-големите градове и в администрацията, е почти задължителна. Владеенето на езика, на високо академично ниво, е умение отличаващо грамотност, образование и култура. За кратките ми престои в по-големи градове, като столицата Рабат, съм забелязала, че уж небрежно превключват на френски, дори помежду си, за да демонстрират образование и ерудиция. Тези превземки съществуват повече там, отколкото в Мерзуга.

Берберски език (Tamazight/Amazigh)

До скоро берберският не беше признат за официален език, въпреки че берберското население се изчислява на около 70% от популацията (за точния процента има спорове, но не се ангажирам с такива). Повечето бербери и до ден днешен не познават собствената си писменост, която няма нищо общо с арабската, защото не са имали възможност да я изучават в училище.

Едва от 2011-та година берберският език е признат за официален и бива изучаван в училищата. За съжаление, това е само официалната версия, а на практика, разбирам от местни хора, че не навсякъде се изучава. Причината е, че няма достатъчно учители, които да владеят езика, както писмено, така и говоримо. Силно се надявам в бъдеще това да се промени, защото всеки човек заслужава, освен да говори свободно майчиния си и език, а и да познава писмеността си.

Образование

Похвално е, че учениците изучават най-малко три езика в училище. Започват с арабски и френски, спорно е кога и къде се изучава берберски в момента, нямам такава статистика. На по-късен етап продължават с английски и други езици.

И все пак, когато говорим за „пустинята“, в Мерзуга, където аз живея, се говори предимно берберски, тъй като това е преобладаващото население. В този район рядко се случва децата да завършат средно си образование. Някои го докарват до основно понякога, единици са тези, които отиват в университет. Причините са няколко, на първо място, момчетата започват да работят от ранна възраст, за да помагат на семейството си финансово. Най-често в сферата на туризма, като камилари, в някой ресторант/хотел или продават сувенири и т.н. Друга основна причина е финансовата невъзможност да бъдат изпратени в някой друг град, за да продължат обучението си.

При момичетата е различно, в повечето случаи, те успяват да завършат средно образованието. Единствените пречки, това да не се случи са, ако решат или им се наложи да се оженят рано или, ако се налага да се грижат за семейството си по някаква причина. Независимо дали завършат образованието си, в повечето случаи това не е толкова важно за тях. Тяхната основна роля е грижата за семейството, отглеждането на деца и домакинската работа. Разбира се, че има жени, които работят, но това се случва, ако наистина се налага, например в семеен бизнес, ако има желание за това или ако няма кой да се грижи за тях.

Важно пояснение

Искам да отбележа и дебело да подчертая, че всичко, което описвам е от опита ми специално в Мерзуга и околността. Не си позволявам да правя обобщения за цялата държава, тъй като е огромна и всеки регион е коренно различен във всяка една насока. Въпреки че, нямам достатъчно опит в големите и развити градове на Мароко, имам някакви наблюдения. Там нещата са коренно различни и образованието е много по-развито, както за момчета, така и за момичета. Много пъти съм засичала жени заемащи постове в банки, полиция, медицински центрове, училища или управляващи собствен бизнеси и прочие. Не желая да оставям впечатление, че това което описвам за Мерзуга е общоприето за цялата държава, която въобще не е толкова неразвита, колкото хората си представят. Все пак аз разказвам за едно малко селце в пустинята на около 50 км от границата с Алжир и е нормално тук нещата да са по-различни, дори по-остарели.

Берберският език тук се използва предимно говоримо, а в писмена форма се използва латинската азбука, както ние наричаме „шльокавица“, поради невъзможността и незнанието на тяхната писменост. Има бербери, които не говорят никакъв друг език освен берберски, дори и арабски, но те са много малко. Повечето говорят задължително арабски и френски, а от по-младото поколение също и английски, испански и много други езици. Те са много находчиви и учат светкавично бързо, повечето от тях научават английски, испански и други езици единствено от комуникацията си с туристи, което звучи и изглежда невероятно, но аз сам жив свидетел, наистина е така.

Защо не говоря берберски?

Имам желание да науча берберски, понеже това би ми отворило една огромна врата към комуникация с местните, да имам възможността да ги разбирам и да се изразявам свободно. Представлява ми голяма трудност, явно желанието ми не е достатъчно силно. От друга страна съм свикнала да изучавам езици или каквото и да е от учебник. За съжаление, нямам тяхната дарба да уча езици разговорно, и да смятам, че е дарба и не всеки може да научи език само от слушане. Нали сте чували, как хората казват, че са научили езика от улицата? Е, ние, с моята приятелка, обичаме да се шегуваме, че така и не я намерихме тая улица с езиците.

Опитвала съм се да търся учебници за изучване на берберски и тук възникват няколко проблема, първо няма такива от английски език на берберски, само от арабски или френски. Второ, самият берберски език също има много диалекти, тъй като берберското население се простира от бреговете на Атлантическия океан на запад, до Близкия изток. Доста малък е шанса да попадна на учебник, в който да намеря точно този диалект, който се говори в Мерзуга. Дори в Мароко, в различните части, се говорят различни диалекти, които не се различават чак толкова, но за чужденец биха били предизвикателство.

Езикът на пустинята лично за мен

Въпреки всичко, ако говорим малко по-абстрактно, понеже тази информация не цели да ви запознавам научно с езиците в Мароко, за което може да се намери много информация на учени и специалисти, езиковеди, които се занимават с тези теми. Моята идея, по-скоро, е да преразкажа това, което виждам аз от първа ръка в ежедневието си в Мерзуга.

За мен езикът на пустинята е на първо място тишината, която понякога ми говори повече от хиляди думи, колкото и невероятно да звучи това. В момента, в който изключиш всички други гласове и дразнители около себе си, чуваш един друг глас, на спокойствие, на смирение, на утеха, на надежда, на радост и любов. Понякога няма нужда да изсипеш хиляди думи в пространството, за да го запълниш, а самата тишина те изпълва със смисъл и пълнота. Творецът говори само, когато му позволиш, понеже не е натрапник, които крещи насред тълпата.

Това име няма определено значение, но някак си и отива, мисля че тя няма нужда от луксозни имена. Тя не е перфектна, но за мен е уникална, като това име, а и винаги е добре да се довериш на децата.

Минуша разгърна историята допълнително, нали помните, че не винаги получаваме това, което си представяме?

А сега ви казвам, че успеем ли да разпознаем и оценим това, което ни се дава или имаме, може да получим неподозирано повече.

В този ред на мисли, снощи Минуша роди две малки котенца.

Не съм сигурна дали може да научим тези уроци в най-елитните училища и университети, но със сигурност можем да учим от всичко около нас, стига да имаме очи не само да гледаме, ами все пак нещо да видим.

Както казах преди, аз не си мечтах точно за нея, а може би тя си е мечтала за мен, не знам.

Дадох и шанс и тя ми показа, че не всичко е така, както изглежда. Сега си имаме пълно доверие, за това ми позволява да галя новородените и котенца…

…аз какво си мечтаех, а то какво стана…

Е, мечето не стигна до Мароко, но преди време едно кученце се появи ненадейно в нашия двор. Така и не разбрахме как и от къде се появи. Аз си го приех за едно чудо, защото исках някой да ми прави компания, а точно предната вечер си мислих за Мечо и на сутринта се появи Аюр. Кръстихме го Аюр, което означава луна на берберски, защото се появи в деня почти на пълнолуние и всичко беше светло, както и той донесе светлина. За съжаление, след като се прибрах в София, Аюр изчезна безследно. Не знам какво е станало с него, може би си е изпълнил мисията.

След доста време, на Петък 13-ти, се появи на вратата едно малко чисто черно котенце в нашето село Калугерово. Прибрахме го и го кръстихме Багира. Много красива котка с осанка и възпитание. След като се върнах отново в Мароко си пожелах коте и да точната дума е пожелах. Смятам, че трябва да поискаш и да изчакаш да дойде само, а не да го търсиш умишлено. Убедена бях, че ще дойде моята котка, която съм си пожелала.

Измина около месец и половина и аз чакам и си мечтая, мечтая…за една красива котка, възпитана, игрива, гальовна, просто перфектна. Един ден виждам в двора една котка, която няма един крак, в леко окаяно състояние, абе никой не си мечтае за нея точно, със сигурност. И аз в началото започнах да я храня, но не приемах, че това ще е моята котка. Просто я храних, когато се появеше, защото тя не стоеше постоянно. По принцип винаги оставям остатъци от храна на обособено място за уличните котки. Те са много диви и не дават да ги пипаш, за това не се занимавам с тях, само им оставям храна.

Та същата тази трикрака котка започна по-често да се появява, много гальовна, много кротка, направо душичка. Обаче аз си викам, абе не може това да е моята котка, аз си представям нещо съвсем друго. С течение на времето осъзнах, че всъщност това е котката. Замислих се, че много често в живота ние си представяме и искаме неща, които са силно идеализирани. Не си даваме сметка, че може да сме получили най-голямото съкровище, без дори да сме забелязали.

Може лесно да го подминем и да продължим да гоним онзи блян, който дори не знаем дали е за нас. Не знаем дали въобще ще се чувстваме удовлетворени, когато го получим по начина, по който си го представяме. Ами да никой не си мечтае за трикрака котка! Може би тя има нужда от мен или аз от нея повече. Знам само, че не искам да я подминавам, както и другите подаръци в живота ми, които се надявам да разпозная и оценя.

Та това е Белла, защото е хубава!

Вече не е Белла, защо и как се казва, ще разберете в следващата история