When in Lisbon…един нетипичен прочит

Първите ми впечатления за Лисабон не бяха много положителни. В момента, в който се издигнахме от подлеза на метрото, първо беше мрачно, валеше дъжд от този ситния, който вали само да те дразни. Доста ми напомняше на Амстердам, а всичко, което ми напомня на Амстердам… Това е една друга много дълга история, която не е добре да започвам. С две думи, връзката ми с Холандия е „Стокхолмски синдром“ – имам извратено чувство на привързаност към място, което ми наби доста шамари. А това лошо ли е, се питам? И все пак това е държавата, в която ходя почти всяка година. Направете си заключенията.

До тук приключваме с Холандия, излезли сме вече от подлеза и се озоваваме на площад „Мартим Мониш“. Продължаваме към една много стръмна и дълга (400 метра) уличка – така ми се стори, защото някой трябваше да влачи 20 кг куфар. Хубавото е, че не бях аз. Докато се изкачваме нагоре, започвам да се питам дали съм в Индия или в Португалия. Нека изясним, нямам нищо против имигрантите, аз съм била такава, даже продължавам да бъда през последните 15 години, та коя съм аз изобщо да коментирам? По-нататък в историята ще кажа много хубави думи за индийците и в частност индийската кухня, обещавам!

Но какво искам да кажа, просто не очаквах първото впечатление от Лисабон да бъде това. Оказа се, че тази част на града е такава, оказа се също, че съм супер невежа и неподготвена, защото Индия, в частност Гоа, има сериозни връзки с Португалия. Вашко да Гама, ама не от село Рупча, е виновникът за тази връзка или развръзка.

Достигнахме заветния връх, на мен ми се стори по-трудно от изкачването на 7-те рилски езера, но вече на „върха“ се успокоих, че най-страшното мина. Бяхме станали в 4:30 сутринта местно време (Мароко), пропътувахме 1.30 мин. от пустинята до летището, сменихме 2 полета – един вътрешен 40 мин. и един 1.20 мин. до Лисабон, но общо взето около 8 часа път до върха на тази улица, там се намираше и мястото, където щяхме да отседнем. Хубаво, но трябваше да изчакаме още няколко часа, за да се настаним. Последни напъни до апартамента и какво – пак стълби, пак стръмна улица. Разбира се, обърках сградата и се качихме до 3-ти етаж по едни още по-стръмни стълби като в Амстердам; всеки който е бил – знае. Когато осъзнах, че е грешният вход, ми стана смешно, но не и на носача на куфара. 😊

Настанихме се и вече си отдъхнахме. От тук нататък нямам намерение да обяснявам всяка минута какво е станало, а само най-важното.

Добре, разбрахме колко много ми заприлича на Амстердам, но това се дължеше главно на времето. След 2-3 дни такова мрачно, депресантско време, в което обаче успяхме да свършим работните си ангажименти, слънцето изгря и Лисабон придоби съвсем друг облик. Измъкнахме се от най-стария квартал на Лисабон – единствения, оцелял от земетресението през 1755 година (8.5 – 9 по Рихтер), което продължило 7 минути, последвано от пожар и цунами. Вече се успокоих, че въпреки тежкото драпане към „Алфама“ – най-старият квартал, поне беше изпробвано най-безопасното място. За момент си помислих, че съм недосегаема, а това е толкова далеч от истината. Въпреки неблагоприятния терен, всекидневното слизане и изкачване до центъра, което отнемаше не повече от 10 минути, в крайна сметка бяхме много доволни от локацията. Аз бях дошла да ходя все пак – главната ми цел на пътуването. Поради тази причина избрах и този квартал. Искам да ходя, докато мога!

Трябва да си призная, че не си падам толкова нито по история, нито по архитектура или изкуство. Мога да оценя красиви неща (според моето виждане), но дотам – доста повърхностно. И ако някой се пита какво тогава правя там, отговорът е прост: глътка въздух, смяна на обстановката. Искам да усетя културата чрез други възприятия. Предварителната ми подготовка е повърхностна – не се задълбавам много, имам груба схема какво бих искала да правя и видя, а другото е „каквото стане“.

Споменах, че не се интересувам от история, и това е отчасти вярно, отчасти не. Просто вероятността да запомня всичко е минимална, освен ако не ми направи силно впечатление. И тук нещо се обърна. За голяма моя радост, попаднахме на разкошен гид – Рита, която в продължение на три часа и половина ни разхождаше из различните квартали на Лисабон. Начинът, по който поднасяше информацията, беше толкова интригуващ, че не усетих нито как мина времето, нито колко хълма изкачихме. Всички бяхме вперили очи в нея и слушахме в захлас. Само на 27 години. Помислих си: „Ех, ако имахме такива учители по история, друга песен щях да пея сега.“ Вместо да рецитира една изтъркана суха история като папагал (а тя го прави всеки ден), тя ни пренасяше в разказа, все едно бяхме там.

Дори моят спътник в живота (мъж и съпруг ми звучи много дървено, затова оттук нататък ще се обръщам към него като спътник) ми каза в началото, че ако е безинтересно, можем да свием в някоя уличка и нашият тур да приключи. Разбира се, това не се случи. Напротив, тя успя да улови дори и него, който определено има дефицит на внимание. Вече гледах на Лисабон по друг начин. Когато ходех по улиците, всичко ми напомняше на историите на Рита. Не че съм запомнила всичко, но усещането беше съвсем различно – градът оживя.

Дали всичко казано е пълната истина, не знам. Сигурно не. В историята има много спекулации, митове и легенди, дори тя самата отбелязваше, но ние така или иначе всеки ден боравим с такава информация – мнение, а не факт. Затова е хубаво „всичко“ да се проверява. Слагам го в кавички, защото това е невъзможно, но поне важната информация е хубаво да се проверява – в какво вярваме и защо, как взимаме решенията си, на каква база.

Лисабон и карамфилите

Ще дам един скромен пример как градът оживя пред мен.

Например снимката, която виждате долу на това произведение на изкуството, на пръв поглед изглежда като просто красива инсталация на ръце, подаващи карамфил, и аз това виждам. Когато знаеш значението на този карамфил и символа му в историята на Португалия, вече има силно емоционално въздействие.

Историята накратко: Португалия е преживяла диктатура в продължение на 48 години под режима „Ещаду Нову“ (Нова държава), ръководена от премиера Салазар. Тази дългогодишна политическа репресия, в която хората са изморени от колониалните войни в Африка, създава силно желание за демокрация и икономическо развитие. Това води до една от малкото безкръвни и мирни революции – „Революцията на карамфилите“.

Историята на жената в „Революцията на карамфилите“ е свързана със Селеста, обикновена сервитьорка, която става символ на мира и свободата.

В деня на революцията, Селеста носи червени карамфили, подготвени за годишнината на ресторанта, в който работи. Когато излиза на улицата и вижда войниците, тя решава да им даде цветята. Един от тях поставя карамфил в дулото на пушката си, а скоро и други го последват.

Този жест – оръжията не стрелят, а носят цветя – става символ на мирната революция.

Е, ако не знаех тази история, за мен тази инсталация нямаше да има никакво значение.

Съжалих, че не се запознах с Рита още от първия ден, за да мога да преживея Лисабон по този начин от самото начало, но пък така или иначе първите дни бяха мрачни, а и никой не може да гарантира, че щях да попадна точно на нея. Така че приемаме събитията като положителни. Препоръката ми е – вземете си гид, където и да сте, освен ако не сте професор по история, но дори и тогава. Преживяването си заслужава. Толкова умело успяваше да въвлече всички в историята със силен, изразителен глас и перфектен английски.

Храната

Тук мнението ми се дели на период преди Рита и след. Тъй като не съм фен на морската храна, даже това е слабо казано – не понасям морски дарове в частност и имам някои риби, които харесвам, но определено не е моето. Португалската храна се върти около това – месо и морски дарове, още тук ме губят.

Все пак решихме да хапнем малко риба, в Лисабон сме. За жалост попаднахме на туристически капан – най-ужасното място, на което съм била. Рибата – ужасна, едва я преглътнах, порциите – малки и скъпи – реших, че повече няма да стъпя в ресторант с португалска кухня. До този момент бяхме ходили само на азиатски ресторанти. Спазвам си обещанието и казвам: индийската кухня е в моя топ 5 изобщо и веднага се обосновавам. Първо, има разкошни опции за вегетарианци, вегани, без глутен, без туй, без онуй. Второ, дори сега, като го пиша, усещам този мек, кремообразен вкус и микс от подправки. Тук искам да благодаря на Вашко да Гама за предприемането на това опасно пътуване, защото без неговата жертва щях да си умра от глад в Лисабон.

Толкова бях „детерминирана“ (тази дума не съществува в българския език по начина, по който искам да я използвам, но така да ми пасва determined* на английски и аз не съм привърженик на чуждиците, но нали езикът е жива материя). Така се „детерминирах“ да си набавя индийски подправки, че дори съмнително изглеждащия подземен „мол“ пълен само с индийци не ме спря, живея в Мароко – не се плаша лесно. Продавачът пък беше толкова любезен и добронамерен. Затова без „заключ – ения“ , това си го казвам на мен, да не мислите, че на вас ръся акъл. Който се припознал – припознал. Най- щастлива излязох от дъното на тази дупка (наистина беше дупка, защото е под земята) и вече всичко беше наред.

*determined – решително, целеустремено

Освен, че беше невероятен гид (тук усещам как вече хората търсят билети за Лисабон и контакт на Рита след толкова хвалби), тя също ни изпрати лист с полезна информация за добри ресторанти с местна кухня, гледки, любими музеи и всякакви ценни препоръки. Решихме да дадем втори шанс на португалската кухня.

Озовахме се в малък ресторант (A Merendinha do Arco) по препоръка на Рита – много мъничък, никаква визия (това въобще не ме трогва, повтарям, че живея в Мароко), и беше доста пълен (има защо). Храната беше вкусна, прясна, с големи и хубави порции за цената си.

Въпреки че не си промених вкуса – категорично не съм фен на морската храна, не мога да отрека, че беше вкусно. Ядох риба треска, която е национална гордост на Португалия. Казват, че имат книга с 365 рецепти за приготвянето ѝ – по една за всеки ден от годината. Все пак, от един ресторант – или дори два, или двадесет – не може да се правят заключения за кухнята на една държава.

Оценихме, че португалската храна има качества, особено за ценители на този тип кухня. Нека призня нещо, което не пропуснахме, това е “Pastel de Nata” — традиционен португалски сладкиш. Mалка, кръгла пастичка с кремообразна ванилова заливка, която се пече в хрупкава кора от бутертесто. Обикновено се поръсва с канела или пудра захар и се яде топло.

А ние?

Ние пак се върнахме при нашите приятели индийците – в един ресторант, който открихме два дни преди да си тръгнем, с индийска и непалска кухня. Супер невзрачен на външен вид, но с висок рейтинг. Решихме да пробваме и не съжалихме – храната беше страхотна, а персоналът – мил и отзивчив. Там можеш да се нахраниш вкусно, с кеф без да ти одерат кожата.

Лисабон не е Португалия, както София не е България – това е принципът.

Към края на престоя, приликата с Амстердам беше напълно заличена, дори се чудех на себе си откъде ми дойде на акъла такова сравнение – нищо общо. Но не мога да не призная, че за мен Европа като цяло отдавна е уеднаквена и изгубила всякаква автентичност. Не се изживявам като експерт, нито като кой знае колко пътувала – това е просто мнение, а не факт. Посещението на столици или големи градове едва ли може да даде пълна представа за една държава.

И тук, може би, става ясно защо Мароко – автентичност! И за Мароко няма да започвам тук, че ще ми се отключи и другият „Стокхолмски синдром“ 😊

Не карам събитията по хронология, а както ми тече мисълта, и не искам да я спирам, че после трудно потича пак.

Кулата Белем (Torre de Belém)

Една от най-известните забележителности, построена е като част от укрепленията на реката Тежу, за да защитава входа на пристанището на Лисабон и да поддържа морската безопасност. Белем е и родното място на легендарния десерт Пащел де Ната, който е известен като Пащел де Белем в местните сладкарници, но само 5 човека знаели оригиналната рецепта, a Пащел де Ната е само за простолюдието.

А реката, която през повечето време си мислех, че е просто залив от океана. Добре, че има хора, които да осветлят моето невежество и да разбера, че река Тежу е с дължина около 1,007 км, извира от Испания, преминава през централната част на Португалия, като в крайна сметка се влива в Атлантическия океан, близо до Лисабон.

Извън Лисабон

Вече излизаме от Лисабон, все пак решихме да видим и друга страна на Португалия. Резервирахме си еднодневен тур с гид до няколко местенца наблизо до Лисабон. Беше споделена екскурзия, но се оказа, че ние двамата сме единствените желаещи на този ден (януари не е сезонът) и от споделено пътуване стана индивидуално.

Този гид също беше много добър, само на 23 години, практикуващ от 1 година, завършил университет по тази специалност – явно тук имат много силни кадри. Неговото име е Адриан, и още в началото някак си не ми приличаше на португалец. В процеса на разговора разбрахме, че има молдовски корени, и си казах: „Аха.“

Също беше много знаещ и много добре поднасяше информацията.

Посетихме замъкът “Пена”

Намира се в близост до градчето Синтра. Цялата сторията на замъка е много интересна, но нямам намерение тук да я разказвам, защото това не ми е целта. Още на първо виждане впечатлява с еклектиката си, комбинация от различни стилове, разположен на върха на хълм с фантастична панорамна гледка. Времето беше прекрасно, а Адриан ни каза, че имаме “късмет”, защото обикновено замъкът е обграден с гъста мъгла през повечето време.

Защо изглежда така – моля, гугъл или ChatGPT, ако имате време и интерес. Гугъл и IA знаят много повече от мен, а аз съм по-автентична от тях. Добре си пасват нещата. Само ще загатна, че пак жена е замесена!

Тъй като получих малко негодувание от читателите (цели един на брой), че не съм разказала нищо за замъка, ще кажа две думи накратко. Но искам да уточня, че целта е забавление и развлечение, а не формално и изчерпателно описание.

Замъкът е като излязъл от приказка – буквално! Построен през 19-ти век от крал Фердинанд II, само на 19 години, който искал да направи подарък на жена си, кралица Мария II на впечатляващите 16 години. Романтикът решил да съчетае различни архитектурни стилове, вдъхновени от всичко, което португалските мореплаватели откривали по света. Затова тук ще видите готика, ренесанс, мавърски елементи, мануелински стил – тюрлю гювеч. Завършването на замъка наистина е впечатляващо бързо — само за 10 години! Това е изключително кратък срок, като се има предвид труднодостъпния терен и техническите ограничения за времето си.

На една от арките на входа имаше два лъва и гидът ми обърна внимание да ги разгледам внимателно, за да видя дали ми изглеждат странно. Забелязах, че всъщност единият ми прилича на маймунска глава в профил. Той ми обясни, че откривателите описвали какво са видели, но самите изпълнители никога не били виждали лъвове и трябвало да си ги представят. Затова изглеждат малко странно.

Тъжната част? Кралица Мария така и не успяла да види завършения замък, защото починала преди това. Но замъкът останал като символ на любовта и въображението на Фердинанд. Днес е емблема на Португалия.

Назаре

Следващата спирка беше градчето Назаре, което ми беше препоръчано от моя приятелка, за което ѝ благодаря – тя си знае коя е. Въобще нейната препоръка ме накара да тръгна на какъвто и да е тур. 😊 Това градче е известно най-вече с плажната си ивица. В северната си част са едни от най-големите вълни в света – достигат височина от 20 до 30 метра. Ние не видяхме чак толкова големи вълни, но определено вълни имаше, и ентусиасти също. Най-впечатляващото за мен беше панорамната гледка, която се извиваше покрай малките улички. Заради цветовете си – бяло и синьо доста наподобяваше Санторини, не че съм ходила 😊.

Успяхме да уцелим хубав, топъл слънчев ден, в който всичко се виждаше много ясно. Нямахме особено много време да останем, но на тази гледка бих постояла няколко часа просто така.
Адриан каза: ‘Ако искаш да видиш вълни, времето ще е лошо. Ако искаш хубаво време, няма да видиш такива вълни. Решавай!’
Разбира се, на всички места, които посетихме, имаше църкви, параклиси. В замъка Пена имаше и останки от манастир, който частично е бил разрушен. Въпреки че влязохме в повечето, за да разгледаме, не съм отделила специално място в разказа поради ред причини.

Освен тази панорамна гледка, определено бих посетила и самия град, който се намира до плажната ивица, където е и ‘вторият център’, но нямаше достатъчно време за всичко. Това се отнася и за градът Синтра, където са намира замакът “Пена”.

Фатима

Не се подвеждайте по името – няма нищо арабско. Абе има, но не към днешна дата и не това е важното в този град.

Исторически името „Фатима“ идва от арабския свят и вероятно е било използвано още през периода на мавърското влияние в Португалия, което се вижда и в езика, а някъде и в архитектурата. „Мавърски“, или както тук казват „Moorish“, всъщност се отнася до група хора, които били мюсюлмани и дошли от Северна Африка. Плочките азулежу (известни с типичния си син и бял цвят) са изключително важен елемент от португалската архитектура и често се срещат в интериора и екстериора на сградите. Мавърското влияние върху португалската архитектура е особено видно в Алгарве, Синтра, и Лисабон, като е една от основните черти на португалския архитектурен стил.

Но с какво е най-известен този град, ще опитам накратко: Това е едно от най-големите поклоннически места в света, благодарение на историята за явленията на Дева Мария или, както тук казват, „Nossa Senhora“ („Our Lady“) през 1917 г. Тогава три деца (пастири) твърдят, че са видели Дева Мария, което води до изграждането на светилището в района. Историята е дълга и тъй като е чувствителна тема за някои хора, няма да изказвам лично мнение.

Мастото представлява огромен площад, в единия край на който има базилика – традиционна, а в другия – малко по-модерна. Запазено е дървото, където се предполага, че явлението се е случило, и в близост е направен параклис. Има различни символи и фигури, както и статуя на папа Йоан Павел II. Целият град е концентриран върху тази история и поклонение.

Най-комичното беше, че на път към модерната базилика, която не изглежда на храм, а по-скоро на зала, плахо пристъпихме, и моят спътник в живота ми каза: „Абе, сигурна ли си? Това ми прилича на офис.“ Викам: „Да, това е офисът на папата!“

Като цяло отидох, видях, но бих го пропуснала.

Обратно в Лисабон

Когато ти кажат, че не си бил в Лисабон, ако нямаш снимка с Фернандо Песоа и аз к’во да правя

Пред “Кафе Бразилейра” в Лисабон седи бронзовият Фернандо Песоа. Това кафене в квартал Чиаду е било любимо място на поета, където е пишел и наблюдавал живота около себе си. Площадът се нарича Луиш де Камоеш (Praça Luís de Camões). Това е важен културен и исторически център в Лисабон, свързан със значими фигури в португалската литература, като Камоеш и Песоа.

Песоа е известен със своите дълбоки мисли и многото “гласове”, с които пише – нарича ги хетероними. Всеки от тях има свой характер, стил и поглед към света. Днес статуята му не просто украсява площада, а разказва история – за поет, който е намерил вдъхновение в най-обикновените моменти от живота.

На същия площад се намира и Книжарница “Бернардо” (Livraria Bertrand). Това е най-старата действаща книжарница в света, регистрирана в Книгата на рекорди на Гинес, основана през 1732 година. Ако си купите книга от там, могат да ви поставят печат за автентичност (на английски или португалски). Имайте предвид, че има много фалшиви книжарници, които се представят за оригинала. Затова запомнете, че тя се намира до пощад Луиш де Камоеш (Luís de Camões) и изглежда точно както на снимката.

Полезни съвети

Преди да поставя под съмнение полезността на този блог, ще ви дам някои лични препоръки.

• Знаете ли, че може да се качите на върха на емблематичната арка на главната улица в Лисабон?

Arco da Rua Augusta предлага невероятна 360-градусова гледка към Praça do Comércio, река Тежу и целия чар на Baixa Pombalina. Не, че аз се качих, но разбрах твърде късно, точно затова препоръчвам 🙂

*Входната такса е само 4,50 евро (безплатно за деца до 5 години или с Lisboa Card). Работно време: 10:00 – 19:00. До върха стигате с асансьор и 74 стъпала.

• Транспорт

Придвижването в Лисабон е изключително лесно, особено ако сте в централните части на града – тук няма нужда от транспорт. Разбира се, ще има много изкачвания и слизания, но това е за любителите на движението. За всички останали има удобен градски транспорт. Ако планирате да пътувате често, може да закупите карта за 24 часа, която е на цена около 7 евро и е доста изгодна. Ако обаче не ви е нужна карта за цял ден, можете да си купите еднократен билет или карта, която зареждате с определена сума, каквато избрахме и ние. Това беше по-подходящо за нас, тъй като използвахме транспорт само за по-отдалечени места. Има и възможност да платите директно с банкова карта на валидаторите в транспорта.

• Моите ресторанти

Не знам кой ще го впечатлят моито индийски афери, но аз лично препоръчвам тези два ресторанта:

• Taste of India – Colombo Mall
• Restaurant Odaan

Първият е малко по-така, а вторият изглежда доста съмнителен, особено като пристъпите към тази малка тъмна уличка, но е проверен и плюс това — 4.9 рейтинг от над 2000 ревюта, come on! За по-претенциозните, от сега ви казвам – това не е вашето място. Skip! 🙂

• Лифтът Санта Жуста (Elevador de Santa Justa) – не се подлъгвайте това е tourist trap!

До гледката на върха може да се достигне и по друг маршрут (без дълги опашки и 6 евро) през площада Ларго до Кармо (Largo do Carmo) / Шафариш до Кармо (Chafariz do Carmo).

Списъкът на Рита

Рита каза:

Колкото по-невзрачен е един ресторант, толкова по-добре!

Дали на шега или наистина, ще оставя на вас да решите!