ПОПАДНАХ В ПУСТИНЯТА

_{Чувам те, и те чух много ясно още първия път. Чух шепот в ухото, който тогава не разбрах, но те усетих така силно, че очите ми преляха от сълзи. Не разбрах ти какво искаш от мен, но разбрах, че завинаги сме свързани. Няма връщане назад!}

Не помня да съм искала нещо по-силно от това да се върна в Мерзуга.

Първото ми посещение в Мерзуга продължи броени часове, все още не мога да повярвам как няколко часа могат да преобърнат целия ти живот.

Пристигнахме към 18:00 часа в селото и ни предстоеше преход с камили. Закъсняхме и бяхме последни от групата, която щеше да прекара нощта в кемп в пустинята. Толкова бях изморена, че нямах търпение да се добера до палатката възможно най-бързо и да се предам на съня. Когато пристигнахме, аз и моята приятелка, заварихме останалата част от групата. Вече бяха настанени, пиеха чай наслаждавайки се на обстановката и сладки приказки. Тепърва предстоеше вечеря и по-късно музика около огъня под открито небе с безброй звезди, уау, това ми беше мечта.

Настанихме се в палатката, която беше отредена за нас. Изненадахме се, че имаше две големи легла, аз без да се чудя много, направо се тръшнах на леглото. Бях сигурна, че никой на света няма силите да ме вдигне, бях се предала на умората напълно. Все пак бяхме пътували около 7,8 часа, да не говорим, че бях толкова развълнувана от предстоящите преживявания, че сутрин ставах понякога в 4,5 часа, нетърпелива да започне деня. Лежа си аз в леглото, а нашият домакин, който понастоящем е мой съпруг, търпеливо и упорито идваше да ни пита дали всичко е наред и дали искаме чай. През това време моята приятелка, Гергана, която ми е и адаш и набор и какво ли още не, се опитваше да ме вразуми да се стегна, да събера сили и да отидем на вечеря. Между другото, наистина бяхме и доста гладни. Упорито отказвах и не приемах нито един от нейните аргументи. Тя настояваше, казвайки ми, че сме очаквали точно този момент от толкова много време, в който ще прекараме нощта в пустинята. Под безкрайното небе, обсипано със звезди, до пламтящия огън, със звуците на музика на живо, вкусната храна и така нататък. Аз бях категорична и нито една нейна дума не ме трогваше, въпреки че тя беше напълно права. Ние очаквахме точни този момент с такова нетърпение, но уви нямах сили.

Продължихме диалога, или по-скоро монолога, известно време. Накрая тя ми каза, добре ти си готова да изпуснеш всичко, което предстои и си чакала с нетърпение. Обаче как смяташ, ще се почувстват хората, които са приготвили всичко това специално за нас, а ти си се завряла в платката и ще спиш. Това е толкова неуважително! В момента, в който чух тези думи, направо се стреснах, защото се сетих, как учтиво идваха да проверят всичко наред ли е, имаме ли нужда от нещо, с какво внимание и грижа ни посрещнаха. Не знам от къде намерих сили, но се стегнах, станах и се запътихме към тентата, което се водеше ресторант, за вечеря. Настанихме се, ние двете бяхме отделно от останалата част от групата, които, в процес на разговора се разбра, че са състуденти, американци, но с различен произход.

• 

• 

Първоначално бяхме доста мълчаливи, все пак се чувствахме толкова изморени. Дори си спомням, че директно бяхме легнали на дивана, завити с одеяла, беше си студено, все пак средата на Декември. Доста си помълчахме, но внимателно слушахме разговора на останалите, които си говореха за най-новите клюки, кой, с кого, кога, къде, знаете, млади хора, повърхностни работи. Вечерята вече привършваше, съответно ние събрахме нови сили и малко по-малко живвахме. Започнахме все повече да говорим, една с друга, да говорим, докато накрая превзехме изцяло ефира. Започнахме да се смеем и останалите така и не можаха повече да си кажат една приказка. Ние така или иначе не искахме да ги слушаме и искахме да прекратим техните безполезни приказки. Сметнахме, че след като си на такова място е редно да живееш и да се наслаждаваш на сегашния момент.

• 

• 

Вечерта продължи навън около огромен огън, бяха наредили малки, ниски столчета за всички, а те бяха седнали на земята. Извадиха различни ударни инструменти, като джамбе, там-там, гинга и разбра се кастанети, но берберски вид. В момента, в който засвириха и запяха, усетих една чиста радост, свобода и близост. Такава близост, все едно това бяха моите хора, които не съм виждала дълго време. Почувствах също лека тъга, именно защото сякаш винаги ми е липсвала точно тази частица, за да бъда аз изцяло. Все едно до този момент не съм била в целостта си, разбира се, всичко това осъзнах на много по-късен етап. Мисля, че не бих могла да облека в думи всички чувства и емоции, които изпитах тази вечер. Свириха дълго време, като ние двете останахме последни и продължихме с разговори за живота на берберите. Легнахме си към 1:00 часа, а на сутринта очаквахме да ни вземат с кола. Решихме, че прехода с камили не е за нас, хубаво е да се опита веднъж, но до там. Бяхме щастливи, че все пак ни попитаха, предната вечер, дали искаме да се върнем с камили или с кола.

Докато очаквахме моя настоящ съпруг, да ни ни вземе с колата, направихме няколко жалки опита за сандбординг. Направо не си струва да говоря за това! По принцип е много забавно, но тъй като бяхме закъснели предишния ден и не успяхме да се възпалваме от това, решихме все пак да не изтървем. Не ни се изкачваше на някоя по-висока дюна, та буквално се търкаляхме и въргаляме на една мъничка дюна, абе казвам ви не е за разправяне.

• 

• 

• 

Времето тази сутрин беше мрачно и дори имаше капки дъжд, което за нас беше странно. Все пак е пустиня, трябва да има слънце постоянно и да не вали никога. Качихме се в колата, музиката беше леко носталгична, плюс мрачното време. Даже си спомням съпругът ми да казва, че пустинята плаче, защото си тръгваме. Да, звучи много омайващо и явно съм се почувствала специална, но в ден днешен, като знам колко туристи са минали през него. Не че съм била толкова специална, просто те възприемат всеки гост, като специален.

Всички емоции, които бушуваха в мен, неусетно сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. В този момент не можех да си обясня, какво се случва, опитвах се да се владея, но не можех. След време обаче разбрах, че в този момент съм усетила това място, към което винаги съм се стремяла без да знам. Мястото, което някак ме завърши в цялост и ме изпълни със смисъл. Аз не съм знаела, че съществува такова място или, че трябва умишлено да го търся. Дори не вярвам, че е самото мястото физически. За мен е Божественият план, който те подбутва от тук от там, понякога те потупва, но най-вече те носи до мястото или състоянието, в което ти се отварят очите и сякаш всичко си пасва. Не става дума да намериш себе си, не смятам, че човек трябва да търси себе си, по-скоро човек трябва да търси смисъла си.

_{„Място, което привидно мълчи, а всъщност крещи, ала крясъците не идват от самото място, а от теб, но ти никога не си успял да ги чуеш!“}

Преди окончателно да тръгнем от Мерзуга се сбогувахме с домакина, тоест моят бъдещ съпруг, но тогава все още не знаех. Здрависахме се, но аз изпитах силно желание да го прегърна и това и направих. Историята след това не е била винаги красива и поетична. Имало е моменти на спадове и върхове, на разочарования и грешки, както във всеки човешки живот. Винаги се връщам към тази история, като към съдбовен миг, който е преобърнал целия ми живот. Това е за мен Мерзуга, мястото, което преобърна всичко, а в случая мястото е само символично, а преобръщането е вътрешно и е изисквало много време и усилия.