НА ТИ КУСКУС

Първият път, когато опитах марокански кускус, подчертавам “мароканскa”, защото няма нищо общо с начина, по който сме свикнали да го приготвяме в България. Tака ми се топеше в устата, че исках още и още и никога да не свършва. След това рядко ми се отдаваше възможност, защото приготвянето му, когато се прави по автентичен начин, изисква време.

В България кускусът е познат по-скоро като вид паста, която се яде за закуска с масло, мляко, сирене, захар или смесено. Мароканският кускус се прави от грис и на вид е много по-дребен. Приготвянето на зрънцата кускус е доста трудоемко, но в днешно време се продава в готов вариант. Традиционно жените са овалвали грис с вода, докато се образува съвсем малки топчетанца, както се досещате отнема доста време и усилия.

Самото ястие се приготвя в двойна тенджера на пара. В долната тенджерата се слага местото с подправки и вода, а в горния съд самият кускус. Тъй като местото отнема повече време да се сготви, остава там през цялото време, а зеленчуците се добавят и премахват в зависимост от времето им за приготвяне. Кускусът се сваля от тенджерата няколко пъти, за да се премахнат буци и да се предотврати слепване. След като всички компоненти са сготвени, в една голяма чиния се нарежда първо кускусът, след това в центъра месото и отстрани зеленчуците и всякакви други екстри. Полива се обилно със соса, който се получава от сготвеното месо и зеленчуци.

Все така се случваше, че при всяко мое поредно посещение, все не оцелвах място и време, когато да има приготвен кускус, за да му се насладя подобаващо. Бях зажадняла за разтапещия се в устата вкус от крехките и напоени зeленчуци и обилно полят със сос кускус. Не бях доволна, все се оплаквах, че не попадам на кускус и как може това да е едно от най-известните ястия в Мароко, а аз все да не намирам.

Еее добре де, оплаквай се, мрънкай, давай давай още и още, но внимавай какво си пожелаваш…
Преди близо 2 години, когато започнах да прекарвам повечето си време в Мароко, нашите съседи започнаха да ни носят кускус всеки Петък. В Мароко е традиционно да се яде кускус всеки Петък, както и по празници и отбелязване на важни поводи. То за това на всички им е писнало, говорим за по-младото поколение, които всеки път, когато спомена кускус, ми казват ти си луда.

Еми прави са, в началото бях супер ентусиазирана от нашите съседи, ооффф това съседи не ми пасва, по-добре комшии. Така се радвах и бях толкова въодушевена, доста ми напомняше на България, самия жест, е не в градовете разбира се, в българските села. Хората се радват, когато споделят, тази споделеност винаги ми е липсвала в Холандия. В продължение на 2 години, всеки Петък, с малки пропуски разбира се, но всеки Петък, комшиите ни носят кускус. Честно ви казвам, вече ми дойде до гуша от този кускус, въпреки че го харесвам, но по-важното са комшиите. Нито ме познават, нито могат да си говорят свободно с мен, нито ги интересува каква съм и от къде идвам, те просто дават, раздават и споделят. Понякога сутрин чувам бабата как пее, докато върши някаква домакинската работа, пълни ми сърцето. Аз щях да говоря за кускуса, ама сега се сещам, когато някой ме пита какви са берберите, тази култура не е ли много различна от нашата, ами не, много по-близка е до нашата душевност, от колкото ние някога ще бъдем близо до европейската (каквото и да значи европейска култура).

Винаги съм изпитвала известна носталгия към миналото, въпреки че нямам толкова дълъг житейски опит, но все пак, това което съм видяла, преживяла и това което съм чувала от бабите ми, от прабаба ми. Бих се нарекла умерен “носталгик”. Не бих казала, че съм крайна, защото трудно бих се отказала тотално от удобствата на модерния свят, просто защото съм свикнала с тях. Поради тази причина не е странно, че Мароко ме привлича, навява ми една автентичност, малко хаос и много много ме зарежда тази нотка на миналото. В отношенията на хората ми харесва тази близост и непринуденост, за съжаление в западния свят се наблюдава едно отчуждаване между хората, една студенина, дори в семействата. Всичко си има позитиви и негативи, също така не може да се обобщава, но винаги се усеща една бариера при контакт с хора от западните страни, която ме отблъсква.